За шансовете ни да оцеляваме утре
Ювал Ной Харари е професор по история в Еврейския университет в Йерусалим. Той е автор на бестселъра “Sapiens. Кратка история на човечеството”. Ювал е убеден, че изкуствения интелект и роботите неизбежно ще лишат обикновения човек от постоянен доход и затова той няма да може да се ползва от благата на съвремените технологии.
Същевременно богатите само ще увеличават капиталите си. С помощта на достъпни само за тях биотехнологии и биоинженерия, те ще усъвършенстват своите тела – ще стават по-умни, по-здрави и ще живеят по-дълго. Останалите хора ще бъдат просто пасивни наблюдатели. Недостатъчно образовани те няма да имат шансове да заемат малкото високо платени работни места, появили се в новите отрасли. Те няма да са нужни на никого и затова най-вероятно ще потънат в новия наркотик – виртуалната реалност…
Несъмненно подобни прогнози не могат да не ни разтревожат – та става дума не само за нашето бъдеще, но и за това на децата ни, на внуците ни. А факти от днешната ни реалност доказват, че картината, нарисувана от въображението на Ювал, никак не е далеч от истината.
Наскоро станаха известни резултатите от голямо проучване, осъществено от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) в 24 страни. Основният извод, до който стигат експертите е, че практически в света липсва социална мобилност. Това означава, че доходите, професията и равнището на образованието се предават от едно поколение на друго без някакви изменения или подобрения.
Ако си беден днес шансовете ти да преминеш към средната класа са нищожни, а да се окажеш в групата на най-богатите е от областта на фантастиката.
И това се отнася дори за страни, за които си мислим, че всичко им е наред. Така в Германия 42 на сто от синовете на печелещите малко пари бащи също получават или ще получават ниски заплати. Само 9 на сто имат шанса да се присъединят към групата с висока работна заплата.
Но, ако бащите печелят добре, то и техните деца също ще получават високи заплати. В Германия 53 на сто от децата, чиито родители имат висше образование, също го получават. Докато в семействата на ниско образовани родители само 11 на сто от децата имат късмета да завършат университет.
Почти всяко второ дете в семейство на родители, които заемат ръководни длъжности, също става шеф, когато порасне. В работническите семейства подобен успех има само едно от четири деца.
Точно 180 години ще са необходими на дете от бедно семейство в Германия да подобри евентуално своето социално положение – да достигне стандарта на средната класа например. Това са шест поколения хора.
И тази ситуация се отнася не само за Германия, но и за Франция, Чили…
Девет поколения трябва да минат, за да се осъществи социален подем в страни, като Бразилия и Южна Африка. В Колумбия деца от бедни семейства биха могли да достигнат средното равнище на доходи в страната, едва след като преминат 11 поколения. И то, ако имат получено качествено образование, за което за нужни много, много пари.
Преди години френския социолог Пиер Бурдийо (1930 – 2002) предложи една нова дума – “прекариат”. Създаде я, като комбинира латинската precarium (неустойчив, нестабилен, несигурен, негарантиран) и пролетариат (от лат. proletarius – хора, които нямат, от най-ниската класа са).
С “пролетариат” се обозначават работниците, които не притежават средства за производство за разлика от буржоазията и затова са принудени да продават своята работна сила. А с думата прекариати днес социолозите определят хора, които се намират постоянно в състояние на нестабилност, неувереност, нямат постоянна работа, в мизерия са, изпитват психически стрес и несигурност.
Днес към тази група вече се включват и немалко хора с високо образование, включително и с научни степени, които съвремените технологии правят излишни. Те остават без сигурна работа за дълго време, в резултат на което се депрофесионализират, намират се под постоянно психическо напрежение, с нестабилни доходи са.
Хора, които постепенно се отчуждават от обществото и не виждат пред себе си никакви перспективи. Това са работещи бедни, които ги има във всяка държава, независимо дали тя е развита или развиваща се – достигат до 40 на сто, а някъде и повече от заетото население. По оценка на ООН около милиард души на планетата нямат постоянно платена работа. А с широкото навлизане на роботите след няколко години, картината ще стане още по-сложна.
Но в социалната система, наречена капитализъм, си е лично твой проблем, къде ще се намираш под Слънцето. Ето защо групата на хората без социални помощи, частично или временно заети, без перспективи за утрешния ден, най-вероятно ще я очакват нови попълнения.
Естествено, теоретично всеки човек би могъл да излезе от омагьосания кръг на недоимъка. Стига много да иска и да е в състояние да полага усилия за това. Защото те ще са в пъти по-големи от тези на връстниците му, имали късмета да се родят в богати семейства.
Свързани:
Едва ли е тайна за някого, че се задават дълбоки промени в пазара на труда.
06.12.2018 - в "Реалността"
