След кратко затишие се очаква протестите отново да превземат публичното пространство. Организаторите им, съобразявайки се с натрупания опит от предишни години, а и с протестната вълна, обхванала света най-вероятно сега разиграват нови сценарии – още по-привлекателни за тълпата и опъващи нервите на управляващите.

Но неприятна истина за повечето от протестиращите е, че само си губят времето. Струпването им по улици и площади лично за тях  до нищо добро няма да доведе. По-скоро е обратното – току виж им се лепнал някой и друг коронавирус. Това, срещу което те се бунтуват, е неотстранимо в условията на т.н. „демокрация“. Робърт Михелс (1876-1936) е изтъкнат немски социолог. В  основният си труд  „Социология на политическата партия в условията на съвремената демокрация“ той обосновава съществуването на  т.н. от него „железен закон на олигархията“: нито една демокрация не може да избегне нейното съществуване. Народът по начало е склонен да приема решения, направени от неголяма група хора, които притежават заинтересованост да управляват. Единственото, което той може да решава е да избере, кой да го управлява. Но така неизбежно всяко управление се трансформира във власт на малцина избрани: олигарси. Или дефицитът на демокрация е вкоренен в самата демокрация.

От 1911 г., когато се появява книгата на Робърт Михелс до днес е изтекла много вода. Но независимо, коя ще е държавата – дали развита европейска или изостанала африканска, мнозинството в нея не се допуска до управлението и. А олигархията разполага с всички необходими ресурси, за да използва властта най-вече за собствени користни интереси. Демокрацията позволява на свръхбогатите да контролират и съдържанието на информационните потоци и така да форматират мисленето на простосмъртните в необходимата им посока.

Джордж Ф. Уил е изтъкнат американски публицист. Завършил е Оксфордският университет, има докторат от Принстънския университет, автор е на много книги, носител е и на престижната награда Пулицър. В The Washington Post се появи интересна негова публикация, в която той разглежда протестите в днешна Америка като доказателство за несъвършенството на демокрацията. Там хора с различни позиции – от крайно леви до крайно десни, яростно се противопоставят на настоящото, което възприемат като „кошмар на несправедливостта“. А различни управляващи  ги е обхванала „инфантилна паника“, те са буквално „парализирани от страх да не направят нещо, което може да ги превърне в злодеи“. Това всява у всевъзможни лумпени и маргинали усет за геройство и ненаказуемост.

Изборите създадоха днешният елит. Но новите избори няма да доведат до никаква промяна – ще се повтори съществуващото, отбелязва Джордж Уил.  Причината за това е, че самите избори при демокрацията са инструмент на аристократизъм – те предполагат, че някои хора са по-добри от други.

Написаното от Джордж  Уил спокойно може да отнесем към днешната наша реалност. Добре е наивниците, повярвали на шепа шарлатани за рая, който се задава след оставката на сегашната власт, да си спомнят за чудесата, които им обещаваше човека от Мадрид. У нас, подобно в САЩ, различни образи вече два месеца тероризират стотици хиляди столичани, излежавайки се по ключови кръстовища в София. И най-вероятно се готвят да увеличат хаоса и напрежението, на фона на страха на властимащи да прилагат практики, вписани в закона за разпръсването им.

Необорим факт е, че България за три десетилетия се превърна в общество на невероятно голямо социално неравенство. Естествено, контролираните от олигарси медии старателно избягват да изследват тази тема, превключвайки вниманието на хората на едни или други конкретни „виновници“ за задълбочаващата се мизерия. И да лансират мита за „почтени“ олигарси, натрупали милионите си благодарение на невероятните си лични способности и къртовски труд.

Типичен пример за подобна манипулация са и посланията на организаторите на сегашните протести у нас. Те старателно избягват да подчертават темата за задълбочаващата се несправедливост в разпределението на благата и акцентират главно върху няколко „лоши хора“, виновни за ситуацията в страната. Съответно и програмата им за решаване на проблема се свежда до един единствен пункт: тяхната оставка. Излиза, че след приключване на този акт, справедливостта ще възтържествува и всеки ще реализира и най-смелите си мечти.

Огромното мнозинство от хората, редящи се под знамето на протестите не обичат да мислят – тях ги устройват стереотипи и предубеждения, които им помагат да опростяват света около себе си. От значение е, че организаторите на демонстрациите знаят и посочват, кои са лошите и така са в състояние да превърнат тълпата в обединена и сплотена социална група. За да бъдеш възприет от митингуващото множество трябва да си готов да заклеймяваш лошите. А за да се идентифицираш с тях трябва и емоционално да се изпълниш с ненавист към всички онези, които не одобряват действията на протестиращите.

Организаторите на протестите следват универсалния принцип на манипулацията: право на съществуване имат единствено факти, които няма да доведат до емоционален дискомфорт в публиката и не противоречат на нагласите и. Наричат го още  „бръснача на Окам“ – на името на философа и монаха Уилям от Окам (1285-1349). Според него от множество противоречиви възгледи, обосноваващи един и същи проблем, се предпочита най-простият. За Окам многообразието не следва да се предполага без необходимост. Съществуването на проблем се приема само като се отчитат факти, които го потвърждават. В конкретния случай за несъмнено нелекия живот на огромната част от протестиращите у нас, се предлагат  определени виновници, които за приемливи за тях. Естествено, техните оставки абсолютно нищо няма да променят в живота на митингуващите, но те ще бъдат емоционално удовлетворени.

Проблемът е, че цената за подобно предоверяване е доста висока – последващо дълбоко разочарование. Истината е, че който и да дойде на власт той няма да защитава интересите на хилядите хора, изпълващи улици и площади. Бедните ще стават още по-бедни, а продължителността на живота им ще продължи да се съкращава.  А що се отнася до съдбата на тези, на които улицата иска оставката, то те със сигурност ще си останат сред олигарсите. Достатъчно е да проявим интерес към съдбата на управляващи през последните три десетилетия, подали оставки заради уличен натиск, за да се уверим: огромната част от тях днес имат жизнен стандарт, за който обикновените българи дори не са и сънували.

А това, че вече толкова дни едни и същи „лидери“ и „организатори“ са на улицата би трябвало да подсказва на хората, че те са превърнали създаването на провокации и хаос, тормоза на стотици хиляди граждани в своя изключително доходоносна професия. Във всеки случай сред лидерите не се виждат омаломощени от мизерия и жизнени проблеми образи –  точно обратното е.

Милиони левове сега се хвърлят за промиване на мозъците на българското население. Те отиват при босове на медии, партийни функционери, собственици на неправителствени организации…  Раздават им ги едни олигарси за да укрепят позициите си в ожесточената конкурентна битка за плячката срещу други олигарси. А хората, трупащи се вечер по улици и площади, трябва да са големи наивници, ако наистина се надяват, че по този начин ще променят статуквото.