Защо е вредно да се трудим
Живеем в свят, в който непрекъснато и отвсякъде ни се внушава, че за да успеем ни е нужен много труд. Ще постигаме целите си – от почивка в мечтано кътче до ново жилище, само ако работим упорито. Притчата да си трудолюбив и да изпълняваш стриктно това, което нарежда началника, се втълпява от родители, баби и дядовци в главите на дечурлига от най-ранна възраст.
Несъмненно без труд не се получава нищо. Но познавам немалко хора, които се бъхтат яко всеки ден, а едва свързват двата края. Излиза, че работата е необходима, но тя далеч не е главния фактор, за да постигаме мечтите си. Тя ще ни осигури средства за оцеляване, но едва ли би могла да ни даде онова, към което се стремим.
Тезата, че труда е вреден за човека, не е от днес. В Стария завет пише, че работата е наказание за греха на Адам. Любопитно е, че в романските езици думата “работа” (френски travail, на испански trabajo) има същата етимология (наука за произхода и развитието на думите), както и думата “изтезание”.
Против труда са писали велики умове на нашата цивилизация. За Фридрих Шилер (1759-1805) – знаменит немски поет, философ, историк, драматург, човекът е човек само там, където има игра, развлечения, свободен изказ на чувства, култура… Там, където няма принудата на икономиката.
Карл Маркс (1818-1883) – гениален германски философ, социолог, идеолог, политикономист, журналист, обществен деец, определя работата като царство на необходимостта. А сферите, освободени от труда – те за него са истинското царство на свободата, където човек ще може да изяви своята същност.
Френският икономист, писател, журналист, есеист, политик Пол Лафарг (1842-1911), женен за Лаура – дъщерята на Карл Маркс, ще напише знаменитото си есе “Правото на мързел”. В него защитава тезата, че човек деградира и се заробва, подчинявайки се на върховенството на труда. За него точно той е “причината за всевъзможната биологическа и интелектуална дегенарация”. Лафарг споделя схващанията на античните мислители, за които труда е границата на истинската свобода на човека. Той е убеден, че леността в съчетаване с креативността, е в основата на прогреса на човечеството. И затова определя като главната беда на работещите, че те са позволили да бъдат убедени в особената почтеност на труда. Така те са забравили за своето най-свято право: правото на леност. За него нормален може да бъде само тричасов работен ден.
Бертранд Ръсел (1872 – 1970 г.) е изтъкнат философ, математик, историк. През 1932
в класическото си есе „Възхвала на нищоправенето“, той ще стигне до извода:
– Много злини в съвременния свят идват от убеждението, че работата е добродетел!
За Ръсел пътя към щастието е в съкращаване на работното време.
Безброй са великите умове, които са мечтали за освобождаването на човека от заробващия го труд. Но ако някога това е било възприемано като ерес, днес – във времето, когато роботите стремително навлизат във всички области на живота ни, то придобива ново звучене. Много скоро милиони хора ще трябва да освободят заеманите от тях работни места, защото там ще се появат роботи. За поколенията, които тепърва ще излизат на трудовия пазар, ще е все по-трудно да си намерят работа. А за немалко от тях – и практически невъзможно. И темата полезен или вреден е труда, отново става свръхактуална.
Факт е, че твърде интензивната и продължителна работа съсипва здравето на човека. Изследователи от САЩ и Дания анализираха датски производствени предприятия за периода 1996-2006 г. Така установиха, че когато работещите прекарват на работното си място много време, у тях възникват сериозни здравословни проблеми. Те се лекували от тежки депресии, вземали лекарства, които се предписват при инфаркти и инсулти. Ръстът на обема на производството с 10 на сто водел до нарастване на тежките производствени травми при жените с 6,4 на сто, тежките депресии – с 2,5 на сто, приемът на антикоагуланти (лекарства за лечение на кръвни съсиреци) – със 7,7 на сто. Хоспитализацията им заради сърдечни пристъпи и инсулти скачала с 15 на сто.
До подобен извод стигат и финландски учени, които са наблюдавали дълги години над 22000 работници. Те са установили, че многото работа повишава риска от възникване на сърдечни заболявания с близо 80 на сто! Заради продължителен работен ден хиляди хора са обречени на сърдечни пристъпи и инфаркти, както и на старческо слабоумие в по-късна възраст.
Усилената работа сама по себе си няма да ни направи и финансово независими. Алфонс Кар (1808 – 1890), френски писател, основател на сатиричното списание „Les Guepes“ и на вестника „Le Journal“, много точно го е казал: за да печелиш, за да живееш, трябва да работиш, а за да забогатееш, трябва да измислиш нещо друго…
Но за да го измислиш трябва да имаш възможност за това. За да се генерират блестящи хрумвания, е нужно време за отдих, за разслабване. Най-добрите идеи ни идват във времето, когато не се трудим, а релаксираме, занимаваме се с нещата, които обичаме.
Известно е, че идеята за променливия ток – едно от най-големите изобретения на Никола Тесла (1856-1943), го е осенила не по време на работа, а на разходка сред природата. Когато Алберт Айнщайн е бил изправен пред много сложни задачи, той ги е зарязвал и е вземал цигулката си. Музиката на Моцарт е давала необходимото му вдъхновение.
Нашата креативност се събужда и активира, когато ума ни е разкрепостен, безделничи, фантазира. Но ако цял ден сме заети на работа – вършим рутинни неща, анализираме цифри и данни, пишем отчети, разговаряме по телефона и т.н., мозъка ни няма как да си отдъхне. И съответно да използва собствения си творчески потенциал.
Трудът ни преследва дори и в малкото свободни часове, след работния ден. Реално ние не разполагаме с тях – те също са част от трудовия процес, защото предназначението им е да възстановят силите ни за следващия работен ден. Така нареченото “свободно време” органично е станало част от трудовия ритъм, на който сме пленници.
Истината е, че труда няма тази ценност, която културата на нашето време му приписва. Той не ни помага, а по-скоро ни пречи да се реализираме в творчество, да общуваме с близки хора и приятели, да се наслаждаваме на изкуството и природата…
Ето защо и към работата си следва да прилагаме великата максима на нашите предшественици: чувството за мярка е последния и най-висш дар, който са ни оставили Боговете!
