Слаба и неработеща, мудна и нерешителна е цялата конструкция на Европейския съюз – подобна оценка все по-често може да бъде срещната в западни издания. На това мнение е и германеца Хенрик Мюлер – професор в Техническия университет в Дортмунд, автор на книги по икономическа и финансова политика. Неговият коментар, публикуван в списание Der Spiegel, е озаглавен лаконично: „Големи думи, малки действия“. Според проф. Мюлер ваксинационната политика на ЕС е поредно доказателство за жалката ситуация, в която днес се намира  Европа. Отново ЕС показва, че е твърде нерешителен, разделен и откъснат от реалността. В него процесите на вземане на решения отнемат много повече време, отнколкото другаде, дори и когато ситуацията е критична. За проф. Мюлер мудните ваксинации в ЕС например, струват здраве, човешки живот, просперитет и възможности за индивидуално развитие. Те потвърждават, че ЕС изостава все повече и повече в глобалната системна конкуренция.

Преди време в друга немска медия – във всекидневния делови вестник Handelsblatt, се появи твърде интересна публикация. Тя бе озаглавена „Живейте като Бог в Брюксел“. Върнах се към нея, защото тя бе посветена на една тема, ревниво скривана от медиите, контролирани от властимащите в Европа: какво означава да си евродепутат и евробюрократ. За авторът на статията – Ян Малиен, това са най-вече огромни заплати, съчетани с много привилегии. За да  получи през 2013 г.  месечната брутна заплата на своя евродепутат, средностатистическият българин например, е трябвало да работи  цели 23 месеца!

Не са ощетени и еврочиновниците, напротив – те са твърде привилегировани. Най-ниската начална заплата за 2013 г. е била 2650 евро, но много чиновници са печелили повече от 20000 евро на месец. Към заплатите на тези, които са от чужбина, се добавя и помощ от 16 процента, стипендия за децата за образование, пари за пътувания до дома и допълнителен отпуск за това. Еврочиновниците не подлежат на облагане с национални данъци. А заплатите им в ЕС автоматично се увеличават по фиксирана формула. Средно чиновникът от ЕС получава пенсия от 4500 евро, а най-добрият държавен служител – 9000 евро, пише Ян Малиен.

Минават три години и в медията  The Brussels Times се появява анализът на Мартин Банкс  за доходите на различни служители на ЕС. От него научаваме, че съдиите в Съда на ЕС получават годишни заплати (заедно с надбавки) в размер на над 300000 евро. Всеки съдия има право на кола и шофьор. През 2016 г. основните брутни месечни заплати за служителите в ЕК са били до 2700 евро за секретар или асистент, 4500 евро за администратор, 7300 евро за мениджър от средно ниво, около 18000 евро за генерален директор, около 20000 евро за комисар. Общият брой на държавните служители на ЕС по това време вече е  около 55000 души.

Разследване на немската медия Welt am Sonntag от 2019 г. показва, че в административният апарат на Еврокомисията продължават да са ангажирани около 55000 души. Тази структура струва на данакоплатците в Европа над 8.3 милиарда евро всяка година. Заплатите на чиновниците започват от 3600 евро за обикновен служител (охранител например) и стигат до 23400 евро на месец за генерален директор (в ЕС  те не са един или двама, а  79 души). Около 6000 чиновника в Брюксел и Люксембург получават повече пари от канцлера на Германия  Ангела Меркел (над 16000 евро на месец).

Как млад човек може да започне да получава скромните 10000 евро на месец в ЕС? Трябва да може да говори и пише на два езика, да има диплом от университет и не по-малко от тригодишен професионален опит. С подобни данни в Берлин той може да разчита на заплата от 3500 евро, но в Брюксел той ще попадне в истински финансов рай.

Евробюрократите не плащат данъци в родните си държави. Те получават само за домакински нужди допълнително 181.82 евро на месец, а за всяко дете – по още 397.29 евро. А ако са чужденци към заплатата им се добавят 16 процента или чисти (необлагаеми с данъци) около 3500 евро. Когато се пенсионира средно евробюрократа ще получава 4400 евро на месец. Най-високата пенсия на чиновник, работил в ЕС, е 10855 евро на месец.

Евробюрократичната машина гълта всяка година много милиарди евро на нас, данакоплатците. Естествено, бихме преглътнали това, ако от евродепутатите и евробюрократите имаше някаква действителна полза. Но кризата, която породи пандемията от коронавирус показа, че  подобни надежди са нереалистични. Огромната евроструктура е напълно откъсната от реалността. Тя е един мастодонт, който с невероятно удоволствие прави добре само едно нещо: харчи пари.

Един пример: евродепутатът  Вирджини Джорон публикува статия във френската медия Valeurs actuelles, в която коментира решението на евробюрократи да закупят неефективното лекарство ремдесивир. Те подписват на 8.10.2020 г. договор с фирмата-производител Giléad за закупуване на 500000 дози от препарата на обща сума от 1.035 милиарда евро. Но проблемът е в това, че още през февруари 2020 г. са се появили съмнения относно неговата ефективност. А през септември 2020 г. престижното списание Science съобщава за отрицателни резултати от негови клинични изследвания. Те са осъществени по идея на Световната здравна организация. Но Брюксел отказва да посочи, кои точно експерти са потвърдили необходимостта от купуване на продукта. Вирджини Джорон не изключва вероятността хора, допринесли за хвърлянето на вятъра на над милиард евро, да са се облажили от този акт. Тя прави извода: Европа заслужава по-добра от сегашната администрация в Брюксел, подложена на натиска на фармацевтично, миграционно или финансово лоби. За нея изграждането на просперираща общност означава поставяне на първо място интересите на европейските граждани.

Впрочем не само по отношение на пандемията евродепутатите и евробюрократите показват своята некомптетентност и неефективност. Заради създавани от тях безкрайни инструкции и подзаконови актове, европейският бизнес губи всяка година стотици милиарди евро. И прави европейската икономика все по-неконкурентоспособна в сравнение най-вече  с Китай. Мари Шаръл и Ерик Албърт привеждат във влиятелната френска медия Le Monde следният пример: през 1981 г. на САЩ и 19 държави, които сега са в еврозоната, са се падали 21 на сто от световната икономика. Но 40 години по-късно този дял е намалял до 16 на сто и до 12 на сто. А делът на Китай е скочил от 2 на сто до 18 на сто. При това упадъкът на Европа е ставал много по-бързо, отколкото този на САЩ.

Излиза, че реалността е много по-различна от красивите приказки, с които денонощно ни омайват политици и контролирани от властимащите медии. А тя е, че полза от съществуването на Евросъюза наистина има, но  за микроскопична част от европейците – тези, които имат непосредствен достъп до евробаницата.

Добре е да помним това и когато се зададат поредните избори за Европарламент.