Признавам, че винаги ме е изумявала наивността на зрели хора. А никак не са малко тези наши съвременици, които продължават да се надяват, че на следващите избори ще дойдат “добрите”. И те с магическа пръчка ще разрешат всичките им проблеми: ще им повишат заплатите и пенсиите, ще въведат ред в здравеопазването, изобщо ще преобразят живота им…
В интерес на истината със същите надежди точно преди три десетилетия, в края на 1989 година, тълпи започнаха да пълнят площади в страната ни. Те искрено вярваха, че след броени седмици и у нас ще стане точно като в Швейцария.
Не стана, естествено. Или по-точно стана, но за онези, които режисираха митингите – това си беше техния начин да си направят парите. И си ги направиха на гърба на наивниците.
Но тези образи поне мен лично въобще не ме интересуват. С интерес обаче следя съдбата на едни други симпатяги. Докато милиони наивници скачаха по площадите и не сваляха очи от телевизионните екрани, пълни с всевъзможни нажежени дебати, други техни съвременици мълниеносно се възползваха от безбройните появили се пазарни ниши. И неусетно у нас възникна едно непознато за близкото минало разделение: на милиони мизерстващи и на една неголяма социална група – тази на милионерите.

Едва ли казвам нещо ново на своя читател – той тези неща и сам си ги знае. Далеч по-значим е един друг въпрос: какво предстои оттук нататък? Е, независимо дали ще ни хареса или не, но истината е, че утре няма да е по-различно от днес. Нещо повече: бедността в страната ни не само, че няма да намалява, а ще продължава да расте. Това свенливо признава дори националната ни статистика. А като стане дума за нея аз винаги се сещам за сентенцията на писателя Марк Твен: “Съществуват три вида лъжи: лъжа, нагла лъжа и статистика!”
Ако вярваме на приказките в медиите, ние живеем в пазарно общество, в условия на пазарна икономика, в свят на неограничени възможности… Истината е, че ние живеем при капитализъм, за който е присъщо и неизбежно социалното неравенство и експлоатацията на човека. И никой на практика не се интересува дали ти имаш нещо в хладилника и дали изобщо притежаваш тази вещ. Дали ще си сит или гладен, дали ще има къде да преспиш или ще се мотаеш по улиците, ще се чудиш ли към коя точка на планетата да запрашиш през уикенда или ще си броиш стотинките, с надеждата поне хляба да си осигуриш – всичко това си е единствено твой проблем.

Но милиони българи, от абитуриенти до пенсионери, продължават да си вярват, че някои други – партийни величия и висши чиновници, европейски и световни лидери, трябва да мислят за тях. И да носят отговорност за съдбата им. Социологически проучвания, реализирани в страната ни установяват, че около две трети от анкетираните нямат мнение по жизненоважни за самите тях въпроси! Не им пука дори за здравето – почти половината от младите на възраст между 15 и 18 години и над две трети от хората между 19 и 25 години спортуват много рядко или никога. Същевременно всеки втори тинейджър пие, пуши, расте броят на пристрастените към наркотиците. Основен проблем на нацията ни се превръща затлъстяването, като най-много са хората с наднормено тегло в най-активната възраст – между 45 и 65 г.

Малцина се замислят и за това, което се задава: автоматизация на всички сфери на живота, която в никакъв случай няма да отмине и малка България. Преведено на нормален език това означава, че не е толкова далеч деня, когато шефа ще те извика и ще ти каже:

-Съжалявам, моето момче/момиче, но от утре робот ще поеме твоята работа!
Повече от ясно е, че развитието на България е по модела на неопределената ситуация. Липсва национална стратегия за това, а още по-съмнително е, че дори и да се появи някога, то ще има съгласие по нея у властимащите. Единственото, което интересува партийните и държавни олигарси (независимо от цвета им) и техните приближени е, как да увеличават цифрите в банковите си сметки.
Е, точно при това това състояние на нещата, ни е необходима не просто увереност в силите си, а свръхсамоувереност! Любопитното е, че това са го установили и сериозни учени – като тези от Калифорнийският университет, САЩ. Според тях е по-добре да си повярваме, че сме действително силни или умни, отколкото да се съмняваме във възможностите си. Логиката е простичка: ако смяташ, че можеш, ти ще можеш. Така, както е вярно и обратното.
На китайски думата “криза” се пише с два йероглифа: единят означава “хаос”, но значението на другия е “възможност”. Истината, колкото и абсурдно да звучи за немалко хора е, че в заобикалящия ни свят на несигурност, има шансове за всеки здрав и трудоспособен човек. Но да се намерят те и да се използват за личен успех, изисква да се разделиш с илюзията, че друг трябва да мисли за теб.

Гай Салустий Крисп е знаменит римски историк и политик от I век пр. Хр. Негова е безсмъртната сентенция “Всеки е ковач на своето щастие”. Вековете, които ни делят от появата и потвърждават, колко прав е римлянина. Постигането на двете ни главни цели – здраве и лишен от финансови затруднения живот, е единствено наш проблем. Затова е от особено важно значение да повярваме, че можем сами да си осигурим желаното място под Слънцето.
И така да станем стратези на собствения си живот.