Имитация, за която много хора знаят, но на никой не му пука
Направете си труда и напишете в търсачката “дипломна работа”. Ще се изумите, колко много предложения ще откриете. Всичко, което е нужно на един студент или докторант, за да взема изпити, да преминава в следващ курс или да се дипломира, той с лекота може да получи. И без никакви усилия от негова страна. Ще му бъде измайсторена курсова или дипломна работа, дори и дисертационен труд. От тази разширяваща се дейност солидно припечелват и преподаватели в родни университети. Нещо повече: някои от тях стоят зад фирми, които експлоатират яко тази ниша. Нищо лично – просто бизнес: има ли търсене, ще има и предлагане, в случая на образователния пазар.
Факт е, че за всеки печен преподавател не е никакъв проблем да фабрикува курсови или дипломни работи. За няколко месеца без особено да се напряга, той е в състояние да сглоби и дисертационнен труд. Ще се осигури и подходящо научно жури, което високо да оцени свършената работа. Човекът, устремен към докторска титла например, просто трябва да е готов да плаща. И, естествено, да не забрави да заведе членовете на журито в уютно заведение след края на церемонията.
Истината е, че у нас имитацията е превзела ключови сектори не само в политиката, бизнеса, търговията, медицината, но и в образованието. Едва ли някога ще узнаем реалния брой на хората с всевъзможни дипломи и титли, изфабрикувани в родните 54 университета, които са си платили за това. И са ги получили, без да притежават и минимума от необходимите знания, навици и умения, които дипломите би трябвало да показват и гарантират.
В академичната общност у нас се формираха и своеобразни “клъстери” – групиране на хора с титли за “взаимопомощ”: аз пиша позитивни рецензии за твои дипломанти и докторанти, а ти – на мои. Ненапразно е казано, че съединението прави силата – при подобно обединяване на ресурси няма случай на провалена защита. Всичко, което се предложи получава висока оценка.
Едно от обясненията за това е, че много от рецензентите просто не четат текстовете – хората са доста ангажирани, а освен това са наясно за реалната им стойност. Подписвайки се под своята позитивна рецензия, независимо от качествата на труда, те са сигурни, че утре подобна ще получи и техен дипломант или докторант. Но, ако покажеш обективност и напишеш негативна рецензия или откажеш да рецензираш труд, то тогава не само, че ще се лишиш от немалкия хонорар, но ще настроиш срещу себе си и колеги. А сред тях винаги ще се намерят немалко желаещи да свършат това, от което ти си се отказал.
Имитацията, която все по-широко обсебва дейността на студенти и докторанти, се отнася и да немалко преподаватели. Родните университети само изглеждат хомогенни. В действителност те са фрагментирани на неустойчиви групи и групички, обединяващи и разединяващи се от прагматични и конкретни интереси. Най-важният сред тях е бързо и безпрепятствено израстване в кариерата и окичване с така желаната титла: доктор, доцент, професор… С тях пред името ти вече не си като другите, а си нещо много повече. И колкото и да изглежда смешно, но наистина немалко хора се впечатляват от срещата си титулувано “научно светило”, а и повече врати се отварят пред него.
Затова родните университети все повече се превръщат в магнит и за всевъзможни комплексари, посредствени и доста скучни хора, които търсят комфорт и спокойствие докато са живи. Не е за учудване, че често единственото, което може да ги сплоти, е потребността да бъде сразен различен от тях колега. Тогава незабавно се активира правилото: не си ли с нас, ти си против нас. Естествено, войнстващата посредственост няма как да не надделее – в университетите мнозинството определя правилата на играта.
Имитацията властва и в така наречената “научна продукция”. Издават се книги в смешен тираж от 30 до 50 бройки, необходими единствено за хабилитиране. Те са недостъпни за публиката – що да се излага човека с тях? Но ако сте любители на екзотични изживявания и търсите нещо, което наистина да ви потресе, то е достатъчно да се заровите в сборник с доклади от научен форум. Те са неразривна част от академичната дейност, но днес също са превзети от имитатори по една единствена причина: за да се хабилитираш все пак трябва да имаш известен брой публикации. Е, няма начин в подобен сборник да не попаднете на текстове, които ще удовлетворят и най-взискателния ценител на празнодумието и глупостта.
Крайният резултат от подобна, все по-разпространена имитация в образованието, е тотално възпроизводство на немалко функционално неграмотни бакалаври, магистри, доктори на науките, доценти, че и професори… Окичени с всевъзможни научни степени и звания те заживяват с мисълта за своето превъзходство над простосмъртните, пъплещи в краката им. Те не притежават нужните знания и критерии, за да осъзнаят сами, че зад тяхното свръхвисоко самочувствие не стои нищо – няма знания, умения, добри практики.
За съжаление, имитацията на образование не е маловажен, нито пък частен въпрос. Когато има не образовани, а дипломирани хора, то това е вече риск не само за самите тях, но и за обществото като цяло. Той ни засяга дори и затова, че яхнали различни титли, псевдоучени образи завладяват позиции във всички равнища на държавната власт. И вземат решения, влияещи и на съдбата ни.
А присъствието им в образователната система е гаранция, че ще възпроизвеждат себеподобни и сред младите хора. Тези от тях, които предпочитат псевдоученето пред сериозното овладяване на знания, сами се обричат на безработица и мизерия утре. Ако нямат късмета да са от олигархичните среди, които демокрацията роди и у нас, те със сигурност ще се окажат нежелани на пазара на труда. Просто защото там ще се търсят хора с качества – алчни за знания, креативни, с критично мислене, умеещи да правят анализи, да намират и приемат оптимални решения… За имитаторът професионалната и социална реализация ще бъде все по-трудна, а най-вероятно и невъзможна утре.
Излиза, че България е страната не само на розите и автоматите АК-47, но и пространство, където най-спокойно се развихря имитацията и на образование. Лично аз дълбоко се съмнявам, че нещо ще се промени – войнстващата посредственост има свойството да се обкръжава с верни последователи и яростни защитници на всички управленчески равнища.
Има университети, за които мнението на Джини Ромети, шеф на IBM и на Тим Кук, генерален директор на Apple – в този си вид висшето образование става безсмислено, няма да е вярно. Но то е удивително точна диагностика на родната образователна система.
И неслучайно в топ-класациите на най-добрите 1000 университета на планетата няма нито едно от 54-те български висши учебни заведения.
Свързани:
На 1 май заварих парка, в който всяко ранно утро започва деня ми, неузнаваем.
04.05.2020 - в "Други"
