Ако проявим интерес ще узнаем, че в държавата ни с население 7,102 милиона души, висшите учебни заведения са 54 на брой. Много или малко е това? Сами преценете: в развитите западноевропейски страни е прието да има един университет на един милион души.
Щом има университети, ще са нужни и преподаватели. И те се появяват – хиляди! За миналата учебна година общият им брой е около 22000 души. И всичките те дълбоко убедени, че напълно заслужават и трябва да се окичат с титли пред името си. В наше време мерака да си професор, доцент или просто някакъв доктор, вече си е истинска епидемия.
Сърфирам в мрежата. И случайно попадам на следните редове:
“Петров.
ДОЦЕНТ Петров!”
Щастливият собственик на титлата съобщава на вселената за невероятната си придобивка. Та той вече не е простосмъртен като останалите – той е ДОЦЕНТ!
До 2010 г. у нас съществуваше Висша атестационна комисия (ВАК) – държавна институция, подчинена на Министерския съвет. Към нея имаше специализирани научни съвети по различните науки, в които участваха много на брой и авторитетни учени от съответните области. Два мандата съм бил член на Специализирания научен съвет по социология към ВАК и знам, колко трудно, ако не и невъзможно, бе да премине през неговия филтър някой тарикат. А тях ги има в изобилие в академичната общност, както и навсякъде другаде у нас.

Но през 2011 година преподавателите в родните университети получиха един невероятен подарък от държавата: Закона за развитието на академичния състав, който премахна ВАК и даде пълна свобода в процедурите за хабилитация. А точно това чакаха с нетърпение многото мераклии да напишат “доцент” или “професор” пред името си.
В резултат на този закон в прекрасната ни Татковина се появи свръхпроизводство на хабилитирани лица. Националната статистика ни информира, че за 2017/2018 година професорите във висшите учебни заведения у нас са 3400, доцентите – 6283.
Практиката на всяка цена да се осигури научно звание на човека, не подмина и най-старото учебно заведение у нас – Софийския университет. Ето един фрапантен случай от неговия Факултет по журналистика и масова комуникация. На заседание на една от катедрите, доцент властно заяви, че трябва да бъде произведен в професор. След това без дори и да се изчерви, извади от джоба си списък с имена, постави го на масата и каза, че това ще е журито за избора му. Катедрата трябва да го приеме незабавно, за да се задейства процедурата. Колегите бяха поразени не толкова от наглостта и демонстрираното пренебрежение към добри практики в това отношение, но най-вече от състава на журито – та в него нямаше нито един специалист от съответната научна област, за която трябваше да се проведе избора! Здравият разум надделя и направеното самопредложение бе отхвърлено.
Сега да не останете с чувството, че е победила научната съвест и справедливостта – в наш университет това трудно ще срещнете. С верни съмишленици въпросният кандидат-професор спретна една поизмислена нова катедра. И тя набързо избра него и друг колега за професори. От същото жури, вече отхвърлено в старата катедра, но аплодирано в новата.

Заради свръхпроизводството на хора с научни степени и звания, комичната “научна” продукция, плагиатство, конфликт на интереси в академичната общност и пр., се наложи през март 2018 г. да бъде приет Закон за изменение и допълнение на Закона за развитие на академичния състав в Република България. В него се прави опит да се въведе някакъв ред в раздаването на академични звания.
Но аз лично се съмнявам, че и той ще промени нещо в хаоса, в който е попаднало висшето ни образование. А една от основните причини за това, според мен е, че то изцяло е поставено в търговски контекст. От духовни храмове университетите се превърнаха в машини за печелене на пари.
А в подобна ситуация се променят и доминантите у преподавателите – те се фокусират върху придобиването на научни звания и степени, защото така си осигуряват по-висок социален статус и прилични доходи. Знанията минават на заден план. Това се забелязва при внимателен прочит на учебните програми например, по които се обучават студентите. Ако нещо се променя в тях, то е в наименованията на четените дисциплини. Но съдържанието им в повечето случаи е безнадеждно остаряло. Имитират се промени, за да се съхрани статуквото.
Другият проблем е, че заради модата да си човек с титла, към университетите се устремиха и много посредствени, дори невежи хора. За тях преподаването е отегчително занятие, но то е необходимо за оцеляването им – те просто за нищо друго не стават. Суровата истина е, че интелектуалното саморазвитие и разнообразие, креативността, в родния университет днес не се стимулират, а по-скоро санкционират от доминиращата посредственост.
Няма да бъде коректно, ако не спомена, че наистина има и преподаватели, които обичат професията си. Всяка среща със студентите за тях е малък празник, а не тягостно служебно задължение. Хора, които предлагат знания, наситени с най-нова, свежа информация. И знаят как да го правят – атрактивно, вдъхновяващо, обаятелно. От техните часове студентите излизат не с омерзение и ярост, заради пропиленото време, а ведри и усмихнати.

Има ги, макар и много малко. Но скоро няма да ги има – войнстващата посредственост вече ги е взела на прицела си. И при първата удала и се възможност (ако няма такава тя се създава) ще ги съсипе. Просто защото на техния фон некадърността, невероятната скука, имитацията на преподаване, особено ярко се забелязват.
Ето още един пример за това от Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ. Там бе утвърдена практика студентите сами да избират, кой да им бъде научен ръководител при дипломирането. За четирите години следване бъдещите бакалаври си изграждаха верни представи за това, що за човек е един преподавател. Освен компетентността му, те оценяваха неговата човечност, достъпност, съпричастност към техните проблеми. Факт е, че всяка година студентите се редяха на опашка при едни и същи преподаватели, надявайки се те да приемат да им станат дипломни ръководители. Но те бяха едва 5-6 души от близо 40-те преподаватели във ФЖМК. За мен това е още един – косвен, но верен индикатор за качеството на преподаване в този факултет. Естествено, това вбесяваше войнстващата посредственост. И тя въведе квоти – ограничи броя на дипломантите, които можеше да има един преподавател. Така студентите най-безцеремонно бяха лишени от правото си на личен избор – та кои са те, та да имат въобще мнение?
Затова роден университет няма в челните световни класации. Няма и да има, докато предлага некачествен продукт – никому ненужно овехтяло образование.
И главен негов приоритет са станали званията, а не знанията.